„СВЕЧА ГОРИТ И МЕРКНЕТ...”
Константин Дмитриевич Бальмонт (1867-1942 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
СВЕЩТА ГОРИ И ГАСНЕ
Свещта гори и гасне и пак се пламени,
но гаснат безвъзвратно младежките ни дни,
гори и се разгаряй, щом още млад си ти,
по-силно, лъчезарно в сърдечното лети.
За да си спомняш после в житейска стръмнина,
да свети в хладна старост нетленна светлина –
копнежи благородни на порива ни млад,
безумни, но прекрасни, с безумен огън свят.
Ударения
СВЕЩТА ГОРИ И ГАСНЕ
Свештта́ гори́ и га́сне и па́к се пламени́,
но га́снат безвъзвра́тно младе́жките ни дни́,
гори́ и се разга́ряй, штом о́ште мла́д си ти́,
по-си́лно, лъчеза́рно в сърде́чното лети́.
За да си спо́мняш по́сле в жите́йска стръмнина́,
да све́ти в хла́дна ста́рост нетле́нна светлина́ –
копне́жи благоро́дни на по́рива ни мла́д,
безу́мни, но прекра́сни, с безу́мен о́гън свя́т.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Константин Бальмонт
СВЕЧА ГОРИТ И МЕРКНЕТ...
Свеча горит и меркнет и вновь горит сильней,
Но меркнет безвозвратно сиянье юных дней,
Гори же, разгорайся, пока еще ты юн,
Сильней, полней касайся сердечных звонких струн.
Чтоб было что припомнить на склоне трудных лет,
Чтоб старости холодной светил нетленный свет –
Мечтаний благородных, порывов молодых,
Безумных, но прекрасных, безумных – и святых.
1895 г.
---------------
Руският поет-символист, литературен критик, публицист и преводач Константин Балмонт (Константин Дмитриевич Бальмонт) е роден на 3/15 юни 1867 г. в с. Гумнишчи, Владимирска губерния, в дворянско семейство. Първите му отпечатани стихотворения са в сп. „Живописное обозрение” през 1885 г. Учи в юридическия факултет на Московския университет (1886-1887 г.), но е изключен за участие в студентски вълнения. През 1906 г. емигрира във Франция, през 1913 г. се връща в Русия, но скоро отново напуска страната. Автор е на над 35 стихосбирки, между които „Сборник стихотворений” (1890 г.), „Под северным небом” (1894 г.), „В безбрежности мрака” (1895 г.), „Тишина” (1898 г.), „Горящие здания” (1900 г.), „Будем как солнце” (1903 г.), „Только любовь” (1903 г.), „Литургия красоты” (1905 г.), „Фейные сказки” (1905 г.), „Злые чары” (1906 г.), „Стихотворения” (1906 г.), „Жар-птица” (1907 г.), „Песни мстителя” (1907 г.), „Три расцвета” (1907 г.), „Хоровод времён” (1909 г.), „Зелёный вертоград” (1909 г.), „Звенья. Избранные стихи. 1890-1912” (1913 г.), „Белый Зодчий” (1914 г.), „Ясень (Видение древа)” (1916 г.), „Сонеты Солнца, мёда и Луны” (1917 г.), „Перстень” (1920 г.), „Семь поэм” (1920 г.), „Солнечная пряжа” (1921 г.), „Гамаюн” (1921 г.), „Дар земли” (1921 г.), „Светлый час” (1921 г.), „Песня рабочего молота” (1922 г.), „Марево” (1922 г.), „Под новым серпом” (1923 г.), „Моё – ей (Россия)” (1924 г.), „В раздвинутой дали” (1929 г.), „Соучастие душ” (1930 г.), „Северное сияние” (1931 г.), „Голубая подкова” (1937 г.), „Светослужение” (1937 г.) и др., на 20 книги с проза, на книги с мемоари, филологически трактати, историко-литературни изследвания, критически есета и с преводи от над 15 езика. Живее в различни страни, сътрудничи на литературни издания във Франция, Германия, България, Литва, Латвия, Полша, Чехословакия, Естония, Италия, САЩ и др., чете лекции в Сорбоната, обикаля света. През 1929 г. живее в България и превежда български народни песни, които издава през 1930 г. в книгата „Златен сноп на българската поезия” („Золотой сноп болгарской поэзии”). Умира в предградието на Париж Нуази ле Гран на 23 декември 1942 г.